Том, ученик в първи клас, стоеше на чина си и разглобяваше новия си химикал. Беше му абсолютно безинтересно в час, както винаги. Учителката говореше за гласните и съгласните звукове в българския език. За него тези неща бяха толкова прости и ясни, че се чудеше как е възможно много от неговите съученици да не могат да ги разберат все още. Мислеше само за своите „проекти“. По тях можеше да „работи“ на воля след като приключат училищните занимания. Имаше събрани вкъщи няколко ролки от тоалетна и домакинска хартия, три опаковки от бисквити, десетина обвивки от шоколадови бонбони, една кутия от новите обувки на майка му и голям кашон, който бе намерил до коша за боклук. Трябваше му само малко тиксо, няколко копчета и ще е готов за сглобяването на своя нов звездолет. Беше потънал в собствените си мисли, когато чу гласа на любимата си учителка.
- - А сега, ученици, ще завършим часа с една малка задача. Всеки от вас трябва да напише кратко съчинение на тема: „Дървото на желанията“. Опишете с четири - пет изречения едно от най-съкровените си желания, след което го нарисувайте на картината!
„Сега пък какви са тези дървета на желанията, дърветата са си дървета, а желанията са си желания“ – си каза наум Том.
- - Госпожо, не може ли просто да си кажем желанията, защо трябва да ги пишем?
- - Том, добре е да ги напишем, за да се научим да съставяме изречения и ги свързваме в кратък текст.
- - Уф, пак ли?
Съучениците на Том бяха свикнали вече с неговите странности и упоритата му съпротива да не пише в часовете.
Всички отвориха тетрадките си и се съсредоточиха върху задачата. Том погледна празния лист, отвори капачката на новия си химикал, облегна брадичката си на ръката и се замисли. Какво беше неговото желание? Как какво?! Та, то беше само едно. Опря и другата си ръка на брадичката, прозя се, потърка очи и… се понесе със своя звездолет в небето…
Издигаше се все по-нагоре и все по-високо. Колко красиво беше! Виждаше се цялата ни планета. Колкото повече се отдалечаваше, толкова повече светлинките избледняваха. И ето, че пред него се появи тя – красивата Луна. Толкова много бе мечтал да я види отблизо, че сега едва сдържаше дъха си от вълнение. Вечерницата беше пред него, в целия си блясък, обляна в сребърна светлина. Ярка и блестяща, тя огряваше целия Космос. Прииска му се да стъпи на нея и да я докосне. Натисна няколко копчета на таблото на звездолета и голямата кръгла врата, която беше направил от рулата на тоалетна хартия, се отвори. Направи една стъпка и хоп - кракът му потъна в нещо като пластелин, но сребърен и мек. Стъпи и с другия крак и ето - вече беше на Луната. Ходеше по нея като пате, защото тя беше толкова мека, че едва се задържаше прав. И нали е експериментатор, реши да я пипне. Докосна я и по пръстите му се полепиха сребърни мъхчета. Колкото повече се опитваше да ги махне, толкова повече те се полепяха по него. Бяха като малки бели снежинки, но не студени, а топли, меки и приятни. Ооо, ето и дървото – „Дървото на желанията“, за което говореше госпожата. Цялото беше отрупано с малки разноцветни панделки и завързани листчета. Сигурно и други деца са идвали тук и са си записали желанията. Навсякъде около него хвърчаха сребърни перушинки и образуваха приказни облаци. Толкова много му приличаха на захарен памук, че му се прииска да ги опита. Награби една шепа и точно когато „захарният памук“ почти беше в устата му, се чу гласът на госпожата:
- - Том, хайде събуди се, часът свърши!
- - Ооо, къде съм? Къде е „Дървото на желанията“?
- - Тук е, Том. А ти описа ли своето желание? Беше задрямал малко, но се надявам по-късно да довършиш задачата.
- - Да, госпожо. Готов съм. По-късно ще запиша всичко, но сега мога да ви го кажа, ако желаете.
- - Добре, разказвай!
- - Ами аз отидох при „Дървото на желанията“ и му казах, че не ми се ходи на училище. То ме попита защо не искам. Аз му споделих, че имам хубави съученици и госпожа, но силно желая да стъпя на Луната, за да видя какво има там. Сега просто нямам време за училище. И, госпожо, изведнъж „Дървото на желанията“ проговори. Каза, че щом не ми се ходи на училище, мога да си взема отпуск. Затова, да знаете, че от утре съм в отпуск, защото имам работа на Луната.
Учителката се усмихна , прегърна малкия фантазьор и го поведе заедно с другите деца към двора на училището, където всички щяха да се забавляват в щури игри по време на голямото междучасие.