2110 година
„Очакваме поредната вълна от вируса „Кивод 21“. Ще ни връхлети до дни“ – ехтят думите от холовизора, думите на Генерала.
Ех, пак ли? Няма ли да има край всичко това? – питам се. Отново в бункера, отново скафандри и без контакти с приятелите. Разрешено е само с животни, растения и небесни светулки.
Мечтая си за чист планинки въздух, такъв, какъвто го описва баба ми, такъв дето миришел на зелено и ти влизал чак в гърлото. Добре, че тя е още жива, та да ни разказва интересни истории от миналото. Чудя се как издържа тая жена, никъде не излиза, само с книгите и с плетките си живее. И само повтаря: „Мийте си ръцете с тоя сапун, от 2020 г е. Добре, че купих тогава двадесет кашона, та да имате и сега. Тайната е в сапуна. Той дава всичко и отнема всичко.“
Не разбирам какво прави тоя сапун. Чудя се всеки път, какъв ѝ е бил акъла да купува сапуни, като те отдавна вече не се използват. Нали си имаме хигиенорумове – влизаш в рум-а и за две минути си готов и то без усилия. Даже е супер приятно, просто си стоиш, без да мърдаш, а опашките на катериците се мятат върху теб и те обливат ту със сняг, ту с пара. Накрая даже ти подаряват една небесна светулка, която да ти свети и прави компания. Баба спомена, че хигиенорумът приличал много на едновремешните мивки за коли. Казва, че така хората по нейно време са почиствали автомобилите си, защото имало много прах и се налагало да ги мият всеки ден.
Неделя е. Вечеряхме всички заедно и започнахме да се подготвяме за поредния „даунлок“, през който ще трябва да не излизаме от бункера, а това означаваше в него да имаме храна, вода и въздух. От небесните насекоми в бункера можехме да вземем само светулките, защото според Генерала само те били полезни – дават светлина и не „хващат“ вируси.
- И да не забравите да вземете няколко сапуна! – напомни баба.
Ей, тия нейни сапуни. Само за тях повтаря, като че злато са.
Доволна съм, че татко построи семейния бункер преди години. Даже направи собствен подземен водоизточник, собствено небесно слънце и специална стъклена къща за зеленчуци и плодове, за да угоди на мама. Ама сега не съжалява де. Ядем си от собствено произведените растения. Даже и на съседите даваме.
Складирахме всичко, подредихме запасите, взехме си няколко светулки включихме термопасиватора и затворихме вратата. Всеки член от нашето семейство си имаше собствен спален рум и собствен хигиено рум. Ползвахме обща кухня, защото всички се хранехме заедно. Това беше едно от малкото удоволствия по време на даунлока - да си приготвяме храна, да побъбрим за нещо, всеки да сподели какво е прочел или какво е видял през телескоповизионера, който беше единствената ни връзка със света. Само през него можехме да виждаме какво става навън, над земята. Понякога не се виждаше нищо друго, освен песъчинки, които се удрят в стъклото. Но понякога, когато вятърът от Марс го нямаше се наслаждавахме на хиляди блещукащи светлинки, които сякаш ни намигаха от небето.
Дните се нижеха един след друг, седмиците също, а все още нямахме вест, че скоро ще излезем от бункера и отново ще се наслаждаваме на голямото Слънце и ще усетим топлите му лъчи да галят телата ни.
Един ден, вече не знам точно кой, защото бях изгубила представа за дните и седмиците, една от светулките започна да обикаля в кръг около мен. Досега не я бях виждала да кръжи така. Мигаше странно. Имаше някакъв ритъм, все едно гледах как се движат светлините на високоговорителя на уредбата, ама без да е включен звука. Морзов код ли беше това? Откъде да знам?! Ако бях си прочела урока за предаването на информация чрез светлина по предмета „Комуникации“, сега сигурно щях да знам какво иска да ми каже светулката. Ама не съм. Сега ме е яд, ама…! Тъкмо се чудех как да разбера какво иска да ми каже тя и някой почука на вратата. Беше мъдрата ми баба.
- О, баби, точно ти ми трябваш – прегърнах я - Баби, на какво миришеш, ухаеш невероятно? Да не си използвала някой парфюм на Шанел от 2020 година.
- Ех, милата ми, нали ти казах – в сапуна е тайната. Всичко, което искаш да разбереш се крие в него. Само трябва да го използваш.
- И как да го използвам? Разкажи ми пак!
- Ами, вземаш кубчето, слагаш го между дланите на ръцете си, пускаш малко вода от татковата, дето иде от дълбините на земята и почваш да търкаш. Търкаш навсякъде, където се сетиш, по тялото, лицето, косата, очите, краката и ….така докато бялата му пелена те покрие цялата. После вземаш чиста вода и поливаш сапунената пелена. Поливаш докато отново видиш цялото си тяло. Обещай ми, че тази нощ ще пробваш най-накрая сапуна!
- Добре, баби. Обещавам тази нощ да го използвам. Много те обичам.
- И аз те обичам, малката! Хайде, отивай да го вземеш и да се измиеш, а после лягай да спиш в кревата! Светулката ще те пази.
Аз все обещавам на баба, че ще изпълня заръките и, ама никога не изпълнявам. Дали тази нощ да не опитам налудничавите ѝ идеи. Какво пък, поне ще замириша на „Шанел“.
Отворих най-долното сандъче с надпис „особено ценни предмети“ и намерих сапуна, който баба ми беше дала, когато за първи път бяхме в „даунлок“. Премахнах внимателно опаковката на загърнатото бяло кубче. Доближих го до носа си. Как хубаво миришеше! А беше на цели осемдесет години. Как ли се е запазил този аромат! Сигурно за направата му е използвана някаква древна джедайска технология от ония времена, когато е нямало вируси. Съблякох си дрехите и реших да опитам. И без това нямам много какво да правя, поне да се забавлявам.
Източих малко вода от татковата, стъпих в едно старо корито, запазено пак от баба и започнах да я наливам в него. Напълних го до средата и започнах да търкам сапуна между дланите си. Получи се хубава бяла пяна, която постепенно започна да се издува. Колкото повече търках сапуна, толкова повече бялата пяна изпълваше коритото. А как миришеше само! Ммм, божествено! Търках сапуна и си играех с пяната. Наслаждавах се на новата си бяла премяна. В този момент небесната светулка, реши да напомни за себе си. Кацна на върха на носа ми и освети всичко с ярката си светлина. Аз посегнах с ръка да я отпратя, но в този момент изпуснах сапуна във водата. Тя се разклати като бурно море, подхлъзнах се и цопнах в коритото. Не можах да се задържа права в коритото, защото на всичкото отгоре тая пяна се оказа хлъзгава и докато се опитвах да се хвана за нещо наблизо, една малка бяла вълна плисна право в лицето ми. Притворих очи, но късно. Сапунени снежинки влязоха в очите ми. Опитах се да ги отворя, но видях как клепачите ми раздуват от тях малък прозрачен балон. Затворих ги и опитах отново, но балонът отново се издуваше, даже стана още по-голям. Стреснах се. Трети път затворих очи и опитах отново да ги отворя. Но и този път балонът се издуваше и то с такава прецизност и изящество, че заприлича на огромна прозрачна въздушна стая. Той толкова се увеличи, че когато се опитах да го докосна, светулката ме бутна леко с крилцето си и аз се намерих седнала в него.
Къде съм? Да не би да съм заспала и да сънувам? Ощипах се, както правя винаги, за да проверя дали съм будна или сънувам. Заболя ме, значи не сънувам. Я да видя дали мога да се изправя! Повдигнах се и усетих сърцето в петите си. Усетих люшкане - наляво-надясно, напред и назад. Ооо, все едно съм в люлка, като от онези на двора, които са имали мама и татко, когато са били малки. Приятно е, все едно летиш.
Чак сега разбирам защо всички възрастни говорят с въодушевление за люлките. Ще се полюшкам и аз малко. Направих няколко крачки в сапунената си нова стая, стигнах до вратата и точно, когато си помислих, че трябва да спра, за да не се блъсна в нея, се отвори дебела бяла завеса и се търкулнахме с балона в съседната стая. Изумително… Започнах да махам с ръка на мама и татко, за да ги поздравя, но те не ме забелязаха. Възможно ли е да не ме виждат! Доближих се до татко, потупах го по главата, но той не реагира. Ихаа, значи съм невидима! Откога, откога мечтаех за това.
Дали баба знае за всичко това. Сигурно, иначе защо ще хвали сапуна толкоз. А дали и тя го използва, за да броди невидима из стаите! Ооо, сега разбирам откъде тя знае всичко. Става невидима, подслушва хората и затова знае много неща.
Реших с моя невидим сапунен балон да се разхождам из бункера. Толкова е хубаво, че мога да изминавам по-дълги разстояния от тези в собствената ми малка стая. Преминавах през стените без никой да ме вижда. Аз подскачах и балонът ми също подскачаше. Толкова е вълнуващо…
Както си лудувах, в един миг, политнах толкова нависоко, че бялата завеса отново се разтвори, ние с балонът ми „преминахме“ през нея и се озовахме в небето. Погледнах нагоре. Небето беше обсипано с безброй блещукащи звезди. Погледах надолу, видях нашата къща, парка, улиците, дърветата. Беше пусто. Нямаше никой. Не се чуваше даже дразнещия лай на кучетата.
Прелетях над целия град. Липсваха ми приятелите, с които си играехме в парка. Сега той беше пуст, празен. Не се чуваше смях, нямаше глъчка, нямаше ги закачките на момчетата от училище. Колкото повече летях над града, толкова повече една буца засядаше в гърлото ми. Кой беше тоя Кивод 21 дето ни отне свободата? Прииска ми се да го видя, да се срещна с него, да призова на дуел този невидим ужасен враг. И в този момент ясен глас прониза тишината:
- Ей, ти, защо ме викаш?
Стъписах се. Какъв е този глас!? Нали съм сама в моя сапунен балон. От къде дойде той?!
- Защо ме викаш, хлапе? Ако търсиш мен – Кивод 21, тук съм.
- Как така си тук. Къде си? Не те виждам.
- Тук съм, до теб, но не ме виждаш, защото съм невидим, така като и ти си невидима в твоя сапунен балон.
- Не се крий, покажи се! Предизвиквам те! Искам да се бия с теб и да те унищожа!
- Защо искаш да ме убиваш? Какво съм ти сторил. Аз желая само да си побъбря с някого. Скучно е да си сам.
- Ако желаеше да си бъбриш с някого, защо тогава всички сме затворени в бункери под земята и се крием от теб? Ползвай нетофона за бъбрене в мрежата! Защо заразяваш хората и ги убиваш?
- Никого не заразявам и никого не убивам. Вие сами се убивате. Та, нали и вие сте вируси като мен, просто сме от различни планети. Вие сами решихте да се страхувате от мен. Аз исках само да си намеря приятели. Скучно е да се рееш из Космоса самотен и да няма с кого да си побъбриш.
- Не е вярно, лъжеш. Бий се или умри!
- Не мога да се бия с теб, ти си в сапунен балон. Ние, Киводите, не можем да проникваме през тях. Боим се от тях тъй, както Дяволът се бои от тамян, както казвате вие на Земята.
- Така ли!? И значи сега не можеш да ме докоснеш?
- Да, не мога да те докосна. Моля те, не ме убивай! Аз искам само да сме приятели!
- Добре, нека бъдем приятели, но при едно условие – няма да заразяваш повече човешките видове, тук на планетата Земя!
- Дадено! Направете си сапунени балони и никой никого няма да заразява.
Сега разбрах каква била тайната на сапуна. Да бях послушала съветите на баба по-рано. Щяхме да си спестим толкова много неща - бункери, скафандри, даунлокове, и най-вече щяхме да сме заедно с приятелите си.
- До виждане, Киводе! – сбогувах се с новия си приятел и потеглихме с моя сапунен балон с бясна скорост, за да разкажем за срещата си с него. Дано сапуните на баба да стигнат за всички хора от нашия град, за да си направят сапунени мехури, да летят с тях и да другаруват с новия си приятел – Кивод 21.