Какъв прекрасен слънчев ден, моят ден рожден. Винаги съм се чудел какво толкова има в тоя ден, че всички се захласват по него. Не трябва ли денят, в който си се родил да се празнува от майката!? Ами нали тя се е мъчила да ражда?!
На път за работа купих обичайните шоколадови бонбони, ядки и нещо за пиене, за да почерпя колегите, които от утре ще са ми вече бивши колеги. Днес е последният ми работен ден с тях. И без това вече така ми беше омръзнало да вися пред компютъра по дванадесет часа на ден, а накрая шефът пак да е недоволен.
Какъв късмет! Днес ще почерпя хем за рождения ден, хем за новата работа. От утре съм „мениджър“ и то не какъв да е. Ще работя в голяма международна компания, в голям офис и надявам се с по-готини млади колежки, колеги де. То нали сега на колежките колеги им викаме. Обърка се тая граматика. Вече не знаеш, кое е в мъжки, кое в женски, кое в среден род.
Едва успях да натисна дръжката на вратата, защото и двете ми ръце бяха заети с всевъзможни торби и още след първата крачка, дъжд от конфети полетя върху чисто новият ми костюм.
- Честит рожден ден, Джон! Да си жив и здрав! Пожелаваме ти много успехи на новата работа. Ще ни липсваш, да знаеш! – припяваха с нежните си гласчета момичетата - По случай твоя рожден ден и раздялата ти с нас, сме приготвили малка изненада. Имаме специален подарък за теб. Оставяй бързо чантите и тръгвай с нас!
- Ама, къде? Къде ще ме водите? – измънках едва.
- Изненада! Не чу ли! Говорили сме с шефа даже. Днес ни даде почивен ден и заръча да се забавляваме заедно с теб. Каза, че ще го броим за „тим билдинг“. Даде и служебната кола. Яденето и пиенето ще оставим за после. Сега, кръгом и към паркинга!
Какво ли бяха намислили сладураните ми. Да не са решили да ме водят в някой стриптийз бар. Ако е така нямам нищо против. И какво пък, нека се позабавляваме малко. Брей, тоя шеф, ще вземе да ми хареса в последния работен ден.
Качихме се в луксозната фирмена кола. Аз на задната седалка, а Мимето, секретарката, седна зад волана. Дано да може да шофира, че ако е като писането и на имейли, лошо ни се пише.
- Сега мили мой, Джони, за да е пълна изненадата, ще се наложи да ти завържем кърпа на очите. Не бива да виждаш накъде отиваме.
- Е, щом трябва. Нали само очите ще ми закривате! Ха-ха!
Боже, тези момичета, как са се постарали само! Не бях забелязал до сега такива емоции в тях.
Колата се люшкаше напред - назад. Смях и глъчка вътре беше и купонът бързо вървеше.
- Хайде, ставай Джони, пристигнахме!
- Мили мои, какво сте ми приготвили?
- Спокойно, Джони, близо си вече и изненадата - подарък пред тебе е вече.
Усетих нежните ръце на Мимето как галят врата ми, докато махаше превръзката и почувствах леки тръпки да полазват през тялото ми.
- Готовооо! Ето го нашият подарък за теб, Джони – урок по летене с бънджи от Аспаруховия мост. Казваше, че винаги си мечтал за това и решихме да ти подарим желаното изживяване.
- Ама вие, лудите ли сте, момичета? Как така ще скачам. Аз може и да съм си мечтал, но не съм казал, че ще изпълня мечтата си.
- Е, Джони, хайде не се страхувай! Ще видиш, че ще ти хареса. Ще си на седмото небе, нали това искаше - нещо ново и малко адреналин.
- Ама, момичета. Под нещо ново нямах предвид да се спускам с главата надолу в пропастта. Вдигам кръвнооо.
Наредихме се всички на моста като ято птици на жици преди полет. Около нас имаше хора с въжета, които размотаваха някакви екипировки, усмихваха се и ….чакаха да хванат поредния авантюрист и да го пуснат от моста.
Докато се усетя и една красива блондинка вече ми надяваше разноцветни колани. Кръстосваше ги отгоре отдолу, отпред и отзад. Говореше ми нещо за адреналина, за неописуемото чувство на свобода, което се усещало с летенето и за това как съм щял да искам пак да дойда другата седмица.
- Абе, хора, чакайте малко, не съм искал да скачам. Това е изборът на колегите ми – подарък за рождения ми ден. Чакайте да ви обясня!
- Вземай тука листа и подписвай, че няма време. И други хора чакат. Имаш ли някакви заболявания?
- Не, нямам.
- Тогава айде, стъпвай тука и слушай! Когато тръгнеш надолу, просто разпери ръце и не мърдай! Затвори очи! Когато „паднеш“ долу и започнеш да се люлееш, отвори очи и се наслаждавай на гледката и летенето!И най-важното – не мисли за нищо. Слей се с вятъра, със слънцето, със земята и небето!Абе, скачай смело, какво толкова, кога друг път ще усетиш сърцето в главата си!
- Ама чакайте, не е ли опасно. Ами ако нещо се обърка. Какво да правя?
- Ако се обърка – ще се обърка. Такъв е животът. Значи така е било писано.
- Хайде, стъпвай тука и не мисли много!
Едва успях да фокусирам лицата на ликуващите ми колеги, а сърцето ми не спираше да бие лудо и да напомня за себе си – "Какво правиш, ти луд ли си, да се връзваш на тия „кифли“? Та те може да искат да те убият?!"
Почувствах как кръвта изпълва вените ми, краката ми олекват, гърлото ми пресъхва, а гласът ми изчезна някъде в бездната.
Оооо! Някой ме ритна. Полетях. Помощ… Къде съм? Летя….Сигурно съм умрял….Паадаам! Нищо не чувам…Паднах….Сега само се клатя…..Летяяя….Дали да отворя очи! Ами ако съм умрял…
Отворих очи…Боже….всичко е с главата надолу….Чувам шум на коли и гларуси нейде далече….В Ада ли съм или в Рая?!….Жив съм май,….или не съм!
Зъън! Зъъън!Зъъъън!
- Хайде ставай! Не чуваш ли будилника! Ще закъснееш за работа. Новият работен ден в новия офис, зове те! – заехтя някъде от бездната гласът на жена ми.
Упс, това сън ли беше!