Страдащите от депресия хора са хора на нощта. Но всички, които желаят да достигнат до ново съществуване, трябва да преминат през тъмнината. Някои наричат това пътуване прекосяване на пустинята или път в нощта.
В началото на всяка трансформация стои „смъртта“ – окончателното скъсване със стари възгледи, остарели форми на мислене, стар начин на живот. През този период захвърляме абсурда и глупостта и душата ни се готви да облече „нова кожа“. Но докато не изгрее ярката светлина, отказът от старото се възприема като нощ, като мрак.
Човек не може да тръгне към новото, към дълбоко стаеното си „ядро“, ако преди това не се раздели с всичко, което не е жизнено важно за него и което не отговаря на истинското му вътрешно устройство.
Алхимията също познава нощта. Черният цвят се появява след взаимодействието между сярата и живака. Това е фазата на „гниенето“, но и на надеждата. Черната материя губи чернотата си, преди да стане рубинено червена. По същия начин “златото“ на философския камък се крие в чернотата на душата – нощта обещава надежда.
Голяма част от обществото е склонно да смята страдащите от депресия за болни и „анормални“. Но дали е така? Анормални по отношение на какво?!
Дали обратната страна, по която се движат хората, страдащи от депресия не е границата между съществуването им в дадения момент и напиращия в тях порив към бъдещето.
Да си зададем един, на пръв поглед, парадоксален въпрос: Не са ли те по-нормални от мнозинството така наречени нормални хора?
Депресията напомня за състоянието на човека, докоснал се до смъртта и завърнал се в света на живите, след като е видял ослепителната светлина в края на тунела.
Определяйки депресираните като анормални, ние им лепваме етикет и ги тъпчем с хапчета, без да подозираме, че в тях има „нещо друго“, което единствено те усещат - някаква огромна загадка.
Защо да не разгледаме понятието „депресия“ от друг ъгъл?
Може би депресираните съвсем не са „някъде долу“. Може би са по-близо до „горе“ и само временно не могат да се издигнат до там. И докато настъпи този момент, тяхната нощ е своеобразно завръщане в майчината утроба. Дали депресията не е тунел към светлината, към някаква висша ценност, която преобладаващата част от хората не познават или изтласкват?!
Дали хората в депресия всъщност не са „привилегировани“, защото притежават „нещо друго“, което е вътре в тях, дори ако временно са се изгубили в нощта. В ежедневието доста често, те, са лишени от себереализация, лишени от любов, и в крайна сметка от самите себе си. И точно затова ги привлича нищото, тоест преобразеният, нов живот, който сияе в края на тунела…и който ще открият рано или късно, защото изплуват ли от депресията , ще бъдат коренно променени.
Хората в депресия притежават онова, което търсят позналите мрака на душата, устремени към светлината, артисти, поети, художници… самотни мореплаватели или просто всички пътешественици и изследователи. Защото да тръгнеш към неизвестното означава да се разделиш с привидното, с рутинното, със стабилното и да се сблъскаш с голата истина за света и за себе си.
Депресията крие една голяма опасност – да се приютиш в завръщането към майчината утроба, в затворено вегетиране, да престанеш да изпитваш интерес към каквото и да било, да изпаднеш в пълна апатия…
Понякога битката е много трудна…Но невъзможното съдържа възможното, тъй като то не е нищо друго освен неговата обратна страна. Още повече, че корените на депресията не са никога там, където мислим , че са…
Из „Психология на вътрешната свобода“, Пиер Дако