По време на своя житейски път хората израстват, променят някои свои черти, но и запазват други. Като възрастни хора, от нас се очаква да сме надраснали определени модели на поведение асоциирани с детството. За това свидетелстват и често употребяваните в ежедневието изрази като “детинско поведение” или “държиш се като дете”, които сами по себе си индикират, че детското държание се асоциира до голяма степен с недозрялост, недодяланост и несамостоятелност. Въпреки това, един различен и позитивен нюанс може да се открие в израза “да запазиш детето в себе си”. Този израз разкрива и обществената представа за детската психика като най-автентичната форма на Аз-а, която би могла да ни разкрие много за истинския ни характер, истинските ни мечти и стремежи, не обременени от трупаните през годините социални влияния, които насочват мисленето на един вече зрял човек.
Социалното израстване на индивида се определя комплексно от интегрираното влияние на няколко фактора: генетичната предразположеност, социалния контекст и вътрешно личностните предпоставки. Някои от качествата ни са вродени (темперамент) и непроменяеми, докато други имат потенциала да се усъвършенстват през целия ни житейски път. Поради тази причина можем да погледнем на темата за детето в нас по два начина. От една страна именно в детството се коренят някои от чертите, които ще характеризират поведението и мисленето ни цял живот. По този начин можем да твърдим, че несъзнателно всеки един от нас носи „детето в себе си“ в лицето на този базов стълб на личността, изграден в първите години от живота си. От друга страна, умението на някои други аспекти от личността ни да се изменят и еволюират, независимо от възрастта, свидетелстват за това, че не само през първите години от живота си ковем своето развитие, а напротив – че носим детския потенциал в себе си цял живот.
Детството е период, който поставя основите на бъдещото личностно развитие. И също както основите на една сграда определят колко стабилна ще е тя и до каква степен можем да я надградим, по същия начин и ранните етапи на човешкия живот повлияват траекториите ни като възрастни. Същността на природата на човека е константно определена, но индивидуалните способности като езиков усет, различни таланти и интелектуални умения, дори зависими от вътрешната предразположеност, достигат по-високо ниво на развитие при наличието на по-оптимални условия за учене и добиване на опит. По този начин, нашето развитие се оказва в директна взаимовръзка със средата, на която сме подложени по време на детството си, или с други думи, на социално-културните условия на живот.
Изследвания в областта на ранното развитие показват, че натрупването на учебни умения в ранен стадии повлияват позитивно и уменията ни да учим по-сложна материя в по-късни етапи. При деца, които не успяват да усвоят определени базови умения на ранен етап, се наблюдава нарастваща трудност да се справят с по-сложни задачи в бъдеще. Такива случаи демонстрират до каква степен негативните последици от детството обременяват развитието на един зрял човек и колко трудно е да се преодолее „детето в себе си“, когато този така важен период от развитието е забавил бъдещите процеси на интелектуален и личностен растеж.
Според Ериксон по време на първата година от живота на едно дете се формират представите за базисно доверие/недоверие към света. Именно от общуването с родителите си детето черпи своята нагласа на изначално доверие или недоверие към света. Нашата най-базисна представа за света е отражение на отношенията ни с родителите в тези ранни стадии на живота, а не на рационално съждение. Пример за това можем да открием в ролята, която родителите отреждат на своето новородено. Динамиката в този микро семеен свят показва на едно дете каква е неговата роля в тази структура и какви са границите на угаждане на неговите желания. Едни всеотдайни родители биха могли да създадат една позитивна среда на доверие към околните, но и неусетно да прекрачат границата на презадоволяване на детските желания, което създава в едно дете усещане за надмощие над родителя и разклаща авторитета на по-възрастния като човек, който установява определени граници и структура в този микро свят. Тази първоначална динамика между родител и дете е ключова за бъдещата перспектива на личността по отношение на неговата роля в обществото и неговото отношение към спазването на обществени норми и закони, налагани от по-висша инстанция като например органи на властта, бъдещ учител или работодател. Поради тази причина се смята, че активното възпитание на едно дете е добре да започне още от бебешка възраст.
Ранното детство продължава да формира „детето в нас“ по още по-влиятелен начин. През тази възраст започваме да боравим активно със спомени и мисли, което бележи началото на пред-операционния ни интелект. Тогава наблюдаваме и засилващата се роля на символите, въображението и усложняването на речевия контрол. Пиаже говори за „всемогъществото на детската мисъл“, която разгръща въображението и разкрива детската престава за безгранични възможности. Когато говорим за важността на това да запазим детето в себе си, най-често носталгично припомняме именно за тази детска характеристика и за склонността на по-зрелите хора да виждат по-често спънки отколкото възможности в неизследваните територии на своите способности.
Според Ериксон ранните стадии на човешкото развитие са базата за следващото развитие на личността и затова позитивните и негативни характеристики на всеки предходен етап определят постиженията на по-късните етапи. Лесно е да си обясним това, ако погледнем колко много се случва в този интензивен етап на развитие: на 3 г. детето започва да проявява желание за самостоятелност, а на 5 г. вече трябва да е усвоило достатъчно стабилна езикова база, за да може уверено да се изразява в битова ситуация. Тази езикова социализация няма как да бъде успешно завършена без участието на една грижовна социална среда, която да подхранва развитието на тези умения. На 5 години мисленето се развива интензивно и се появяват и първите трайни спомени, които „детето в нас“ ще носи цял живот.
До 6 годишна възраст детето е обвързано по интимен начин със своето семейство, което представлява неговия първичен жизнен свят. Тази роднинска база ще е отправната точка на бъдещия зрял човек в неговите представи за социализация. Семейството за едно дете в предучилищна възраст е микро моделът за разбиране на социалните взаимоотношения в макро аспект. „Детето в нас“ винаги ще се връща към този базов модел и въпреки натрупания опит, тази първоначална среда винаги ще е отправната точка, над която надграждаме през годините. В следващия етап между 6 и 12 години оптимизацията на социално-публичния живот на детето става определящ за психичното му развитие.
По времето на началната училищна възраст (средно детство) самооценката на детето е пряко пропорционална на оценката на обкръжаващите го близки: родители, учители, баби и дядовци. По този начин от това дали тези близки му дават позитивна или критична оценка, дали внушават увереност в способностите му ще зависи и дали детето гледа на себе си като на човек заслужаващ внимание и уважение. От това ще зависи и дали детето ще вярва в собствените си възможности, което отново е една критично възлова отправна точка за бъдещия зрял човек, черпещ увереност от „детето в себе си“. В тази ключова възраст се развива и умението на децата да възприемат гледната точка на други хора, както и да сътрудничат с връстниците си. Това умение също е от изключително важно значение за бъдещото функциониране на индивида като част от обществото.
След 10 годишна възраст можем да забележим ясно обособяване на мястото на едно дете в колектив и появата на лидерски умения. Именно тогава създаваме и първите си истински приятелства и се ангажираме с близост към наш връстник. Започва постепенно да се забелязва и диференциация между различните личностни типове по отношения на тяхното разбиране на света като теоретици или практици. Също така се поставят основите на умението на едно дете да потисне спонтанните си желания в полза на вършенето на неща, които са необходими или задължителни. През тинейджърството вече се наблюдават още по-сложни процеси на психическо израстване свързано със самоопределянето на личността в контекста на обществени социални роли, както и с развиването на професионални и духовни интереси.
Неоспоримо е, че по време на детството се полагат основите на личностното развитие и социални умения на всеки един индивид. В психологията често се говори за етапи на развитие, които са определящи за това до каква степен едно дете ще успее да разгърне своя личностен потенциал. Въпреки това, този процес на израстване не е строго дефиниран и ограничен в рамките на първите няколко години от живота на детето, а напротив. Според голяма част от основополагащите мислители на психологията в областта на човешкото развитие (К.Г. Юнг и други), личностното развитие е един непрекъснат процес, който продължава през целия живот. До смъртта си продължаваме да се изменяме не само във физически аспект, но и в своето когнитивно, социално и емоционално развитие. С други думи, човекът никога не излиза от обувките на „детето в себе си“, защото е в непрекъснат процес на себепознание и предефиниране спрямо променящите се житейски обстоятелства.
В тази връзка можем да направим заключение, че степента на израстването е до голяма степен взаимосвързана с умението на индивида да остане в контакт с „детското в себе си“ през целия си житейски път. Често след достигане на биологичната си зрялост, много хора приемат възгледа, че са достигнали и личностната си зрялост. Това предубеждение ги възпира да предприемат нови занимания които биха развили различни умения в тях. Неведнъж сме чували твърдението, че с възрастта паметта става по-крехка, ученето по-трудоемко и като цяло, че „желязото се кове докато е горещо“ или че „дървото се изправя докато е младо“. Убеждението, че за нас е вече твърде късно, може да ни откаже от това да започнем ново образование в съвсем нова област или да се хвърлим в нова работа, нова връзка или хоби. Но в това отношение много учени в психологията поддържат далеч по-оптимистичния възглед, че способностите на един човек не са строго фиксирани от началото на живота му, а че се намират в постоянно състояние на промяна и могат да бъдат подобрени дори на по-късна възраст. Въпреки неоспоримото влияние на генетичната предразположеност и на комплекса от социални фактори по време на детството, способностите на един човек не са строго фиксирани. Те могат до голяма степен да бъдат успешно тренирани и подобрявани на по-късна възраст. В това отношение най-голямата спирачка за константния личностен растеж на индивида не е възрастта, а социалните норми и идеи за „нормалност“ в траекторията на това развитие. Дори да се чувстваме изморени от възрастта и житейските отговорности или според обществените представи да сме твърде възрастни да разгърнем нова страница от все още неизследван потенциал, „детето в нас“ е всъщност винаги гладно за ново предизвикателство. Единственото, което се иска от нас е да дадем зелена светлина на „детето в себе си“.