Според съвременната психология, емоционалната интелигентност е нов, но бързо развиващ се клон в тази наука, който транзитира съвместно с изследванията за интелигентността и емоциите и се стреми да даде отговор на въпроса как те, взети заедно, участват в целия мисловен процес.
Управлението на емоциите е отговорен мисловен процес, към който трябва да се подхожда също толкова отговорно. Разбирайки собствените си емоции, ние бихме могли да коригираме собственото си поведение. Но каква е гаранцията, че това ще доведе до положителен резултат и за кого от участниците в процеса на взаимодействие ще е положителен?
Не сме ли твърде близо до думата „манипулация“! Не съществува ли опасност от това, чрез овладяване умението за управление на емоциите, човекът да започне да управлява чуждите емоции в своя полза?
Подходящ пример за това е използването емоциите на хората от медиите. Чрез рекламите за лекарства по телевизията, уж се дава решение на някакъв проблем, но на подсъзнателно ниво се внушава у зрителя страх. Той впоследствие диктува закупуването на съответния рекламиран продукт. Следователно хората, които се занимават с реклама успешно използват емоцията „страх“ за нуждите на рекламодателя.
Изследователите по темата за емоционалната интелигентност твърдят, че емоциите могат да предизвикат или отстранят определена емоция, в зависимост от нейната полза. Но, този трансформационен процес също не може да ни даде гаранция, че всички придобити умения ще се използват само за благоприятното протичане на процеса и ще имат положителен резултат.
Тъй като нивото на познание на всички хора е различно, следователно и управлението на емоциите при всеки човек ще се възприема по различен начин. Може да се предположи, че хората с по-висок коефициент на интелигентност биха развили и по-висок емоционален коефициент, но все още няма много изследвания в тази посока. Наблюденията показват, че по-скоро няма право пропорционална връзка между коефициента на интелигентност и емоционалния коефициент, а напротив. Една личност може да доминира както с познавателните, така и със социалните и емоционалните умения. Такъв е примера с някои от нашите най-големи лидери. Според Джеймс Дейвид Барбър, политолог от Duke Uneversity, Томас Джеферсън е притежавал почти съвършена хармония между личност и интелект. Той е можел и много добре да комуникира и взаимодейства във всяка социална среда. Притежавал е високо ниво на познавателни умствени способности. При други велики водачи не е така. Много хора смятат динамичната личност и оптимизма на Франклин Рузвелт като един от най-важните фактори за извеждане на страната от Депресията и Втората световна война. Оливър Уендъл Холмс описва Рузвелт като „притежаващ второкласен интелект, но първокласен темперамент". Същото се казва и за Джон Ф. Кенеди, който според много историци е водел страната колкото със сърцето, толкова и с главата си (Шапиро,1999)
Преследвайки основно жизнените си интереси, напоследък, ние хората, забравяме за ежедневните малки неща в живота – усмивката на детето, прегръдката на любим човек, уханието на цветята, милувката на слънчевия лъч, красотата на природата, морския летен бриз, шумът на вълните и т.н.Фините ни емоции са сякаш заключени в стар сандък на тавана и чакат някой да дойде да го отключи. Забързани в технологичното ежедневие, забравихме за повика на душата. Ако припомним, че думата психология произлиза от гръцки: ψυχή – душа, дух, пеперуда, λόγος – наука, то тогава къде остана душата?
Съчетанието „емоционална интелигентност“ заложено като термин в досегашната психологическа литература, в известна степен, се отклонява от първоначалната функция на психологията като наука. Теоретично изучаването на собствените ни емоции е процес, който може да бъде градивен, но само ако използването на информацията е с цел самопознание. В тази връзка, твърде малко са хората на високо еволюционно ниво, които могат да поемат отговорността, опознавайки собствените си емоции да ги управляват само и единствено за своето развитие. За съжаление „социалното животно – човек“ е по-скоро консуматор в днешния свят и не е достигнал до познанието, че опознавайки и разбирайки емоциите си изначално, не трябва да ги използва с цел емоционален контрол, емоционално изнудване и манипулация.
Още в трудовете на Фром се говори за емоционална интелигентност, макар и не с днешната терминология. Според него основната задача на човека е да създаде сам себе си, като по този начин се освободи от тревожността, неудовлетвореността, чувството си за изолираност. По този начин той постепенно спира да се бори както със себе си, така и с другите, и със системата. Фром казва, че най – решителната стъпка за избавяне от изолираността е способността ни да обичаме, защото любовта не е емоция, нито зависи от откриването на обект за любов. Тя е творческата способност на човека, която трябва да се развива като необходимост и основна част на индивидуалността на всеки човек. Тя е елемент, част от характера, от същността на индивида, която определя връзката и отношенията му с целия свят. В тази връзка може да се каже, че обичта е висша форма на емоционална интелигентност, чрез която могат да се управляват голяма част от нашите емоции.
През последните години огромният информационен поток, който ни залива в сферата на приложната психология, за съжаление не е поставен на стабилна научна основа. Трудностите при отсяването на литературата води до объркване у обикновения човек. А доста често и до задълбочаване на проблемите.
Съвременните изследвания, свързани с емоционалната интелигентност показват, че тя е важна и неизменна част от нашата обща интелигентност. За съжаление обаче тенденциите са, че ние се развиваме бързо интелектуално, но уменията ни да разпознаваме и управляваме фините си емоции се развиват твърде бавно и за сега по-скоро с неуспех, което освен, че е доста тъжна тенденция, представлява опасност за нормалното съществуване на човека в съвременното общество.